Останала без покрив с бебе на ръце, тя заживяла при дядото, когото цялото село мразело
Всяка сутрин дядо Румен се събуждаше рано. Ставаше в пет сутринта, отваряше прозорците на къщата и пускаше телевизора. И не просто го включваше, а на максимална сила на звука.
Съседите вече неведнъж му бяха правили забележки. Но заядливият старец не обръщаше внимание на това. Това беше просто повод да се скара с някого. Дядото беше заядлив и невежлив. Никой в селото не го обичаше. Той ще излезе от двора, ще седне на пейка и ще се подиграва на всеки, който минава пеш или с кола. Имаше остър ези.
Затова всички заобикаляха двора му. Пощальонката, когато носеше пенсията, не оставаше дълго при дядото – винаги бягаше от къщата му с писъци и се заканваше, че никога повече няма да стъпи в двора му. А щом го видеха в градината, съседите, за да не се скарат и да не развалят настроението си, веднага влизаха в къщата.
Румен беше непоносим – ако влезеше в магазина, понякога изсипваше цял порой ругатни. Продавачката веднъж му каза:
— Ти, старче, вече трябваше да си се успокоил! Колко време ти остава да живееш на този свят! На твое място вече щях да се страхувам от Бога… Щях да се смиря, но ти не та не, само създаваш скандали.
Но дядото само се усмихваше самодоволно, излизаше от магазина и палеше лулата си. А след това се прибираше с бавна крачка.
Дядото обичаше да пуши. Веднага щом къщата се изпълни с дим, не можете да видите нищо.
Той беше на 80 години. Съпругата му почина от тежко заболяване. А след време почина и синът му – катастрофира с мотор. Синът не успя да се ожени, така че дядо Румен нямаше внуци. Остана сам в целия свят. Често, като палеше лулата си, мърмореше на себе си:
— Нищо, скоро всичко ще свърши. Не остава много… Ще се видим скоро, мили мои…
Един ден дядото отиде в града да продава ябълки на пазара. Че как иначе да живее с тая малка пенсия?
Когато вървеше към спирката, реши да седне на една пейка. Вече го боляха краката, а до автобуса оставаха още два часа. Всички пейки бяха заети. Затова реши да седне до младо момиче с количка.
Той се приближи и видя, че момичето е навело глава и плаче.
— И защо плачеш тук? Скоро ще направиш море със сълзите си.
— Не е твоя работа, дядо… – отговори момичето, хлипайки.
Румен я погледна отново. Беше цялата в синини.
— Е, дете, не исках да те обидя. Какво е станало? Кажи ми, ще ти олекне! Знам какво е да нямаш с кого да споделиш болката си.
Момичето се казваше Людмила. Тя разказа на дядото, че съпругът й се е напил. Когато пие, все едно е ядосан. След това й посяга. Вече нямала сили да живее с него, защото това се случва почти всеки ден. А когато се оженили, мъжът й бил привързан и нежен. После започнал да пие и да се събира с неприятни типове. И сега се напива всеки ден. Не иска да се лекува. Днес той я изгонил от вкъщи с детето й. И тя няма къде да отиде. Няма родители, отгледана е в сиропиталище.
Дядо изслуша внимателно историята на Людмила и каза:
– Няма смисъл да седите на улицата! Ела с мен. Ще ми бъдеш като дъщеря. Имам собствена къща, няма да те изгоня. И ти ще помагаш на стареца с каквото можеш.
Дядото се изненада от предложението си – не очакваше това от себе си. Жал му беше за Людмила. Тя много приличаше на покойната му съпруга Александра, която също беше сираче.
Дядо Румен наистина беше благ по душа, но старателно го криеше под маската на вечно мърморене и недоволство.
Людмила се съгласи на предложението на дядото без колебание. Не можеше да живее на улицата с невръстната си дъщеря.
Съселяните се смутиха когато дядото се прибра с младо момиче, че и с бебешка количка. Всички много се интересуваха кой е довел старият мърморко. Какво е решил?
А дядото влезе в къщата с Людмила. Направи й кафе, сипа й супа.
— Сигурно си гладна, нали?
Дълго си говориха за живота. Румен сподели мъката си с момичето. Съдбата и на двамата не бе лека. Затова трябваше да се държат заедно.
Старият Румен благодари на Бог за срещата с Людмила и малката Таня. Какво прекрасно бебе беше това.
Людмила остана да живее с дядото. Тя наистина му беше като дъщеря. Той никога не я наруга. Разхождаше се с Таня, когато порасна. Людмила си намери работа в селото, грижеше се за къщата и двора. В
къщата на Румен вече имаше светлина и топлина.
Вече не се караше със съседите си, не притесняваше никого и не се подиграваше на никого. И спря да пуши в къщата. Само когато някой шумеше под отворените прозорци, дядото излизаше през портата и намръщено казваше:
— Я по тихо! Бебето спи!
Вече имаше с кого да говори. Людмила винаги беше приятелска и искрена със стареца. Беше му много благодарна, че й помогна в труден момент. Румен се радваше на малката Таня и я наричаше своя внучка.
След време дядото приписа къщата на Людмила. Тя се грижеше за него, когато се разболя. И искрено плака, когато Румен почина. Искрено, като за бащата, когото никога не бе имала.
Свободна Зона